ADD | MSG | CMNT ME | FRIENDS | VIEW CMNTS
ПРИКÐЗКРЗРСТЪЛБÐТÐ
ПоÑветено на вÑички, които ще кажат:
"Това не Ñе отнаÑÑ Ð´Ð¾ мене!"
- Кой Ñи ти? - попита го ДÑволът...- Ðз Ñъм плебей по рождение и вÑички дрипльовци Ñа мои братÑ. О, колко е грозна земÑта и колко Ñа нещаÑтни хората!Това говореше млад момък, Ñ Ð¸Ð·Ð¿Ñ€Ð°Ð²ÐµÐ½Ð¾ чело и ÑтиÑнати юмруци. Той Ñтоеше пред Ñтълбата - виÑока Ñтълба от бÑл мрамор Ñ Ñ€Ð¾Ð·Ð¾Ð²Ð¸ жилки. Погледът му бе Ñтрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумÑха Ñивите тълпи на мизериÑта. Те Ñе вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от Ñухи черни ръце, гръм от негодувание и ÑроÑтни викове разлюлÑваха въздуха и ехото замираше бавно, тържеÑтвено като далечни топовни гърмежи. Тълпите раÑÑ‚Ñха, идеха в облаци жълт прах, отделни Ñилуети вÑе по-ÑÑно и по-ÑÑно Ñе изрÑзваха на Ð¾Ð±Ñ‰Ð¸Ñ Ñив фон. Идеше нÑкакъв Ñтарец, приведен ниÑко доземи, ÑÑкаш Ñ‚ÑŠÑ€Ñеше изгубената Ñи младоÑÑ‚. За дрипавата му дреха Ñе държеше боÑоного момиченце, и гледаше виÑоката Ñтълба Ñ ÐºÑ€Ð¾Ñ‚ÐºÐ¸, Ñини като метличина очи. Гледаше и Ñе уÑмихваше. Ð Ñлед Ñ‚ÑÑ… идеха вÑе одрипели, Ñиви, Ñухи фигури и в хор пееха протегната, погребална пеÑен. ÐÑкой оÑтро Ñвиреше Ñ ÑƒÑта, друг, пъхнал ръце в джобовете, Ñе Ñмееше виÑоко, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.- Ðз Ñъм плебей по рождение и вÑички дрипльовци ми Ñа братÑ. О, колко грозна е земÑта и колко Ñа нещаÑтни хората! О, вие там горе, вие...Това говореше млад момък, Ñ Ð¸Ð·Ð¿Ñ€Ð°Ð²ÐµÐ½Ð¾ чело и ÑтиÑнати в закана юмруци.- Вие мразите Ð¾Ð½Ð¸Ñ Ð³Ð¾Ñ€Ðµ? - попита дÑволът и лукаво Ñе приведе към момъка.- О, аз ще отмъÑÑ‚Ñ Ð½Ð° Ñ‚Ð¸Ñ Ð¿Ñ€Ð¸Ð½Ñ†Ð¾Ð²Ðµ и кнÑзе. ЖеÑтоко ще им отмъÑÑ‚Ñ Ð·Ð°Ñ€Ð°Ð´ братÑта ми, зарад моите братÑ, които имат лица, жълти като пÑÑък, които Ñтенат по-зловещо от декемврийÑките виелици! Виж голите им кървави меÑа, чуй Ñтоновете им! Ðз ще отмъÑÑ‚Ñ Ð·Ð° Ñ‚ÑÑ…! ПуÑни ме!ДÑволът Ñе уÑмихна:- Ðз Ñъм Ñтраж на Ð¾Ð½Ð¸Ñ Ð³Ð¾Ñ€Ðµ и без подкуп нÑма да ги предам.- Ðз нÑмам злато, аз нÑмам нищо Ñ ÐºÐ¾ÐµÑ‚Ð¾ да те подкупÑ... Ðз Ñъм беден, дрипав юноша... Ðо аз Ñъм готов да Ñложа главата Ñи.ДÑволът пак Ñе уÑмихна:- О, не, аз не иÑкам толкоз много! Дай ми ти Ñамо Ñлуха Ñи!- Слуха Ñи? С удоволÑтвие... Ðека никога нищо не чуÑ, нека...- Ти пак ще чуваш! - уÑпокои го ДÑволът и му Ñтори път. - Мини!Момъкът Ñе затече, наведнъж прекрачи три Ñтъпала, но коÑматата ръка на ДÑвола го дръпна:- Стига! Спри да чуеш как Ñтенат там доле твоите братÑ!Момъкът ÑÐ¿Ñ€Ñ Ð¸ Ñе вÑлуша:- Странно, защо те започнаха изведнъж да пеÑÑ‚ веÑело и тъй безгрижно да Ñе ÑмеÑÑ‚?... - И той пак Ñе затече.ДÑволът пак го ÑпрÑ:- За да минеш още три Ñтъпала, аз иÑкам очите ти!Момъкът отчаÑно махна ръка.- Ðо тогава аз нÑма да мога да виждам нито Ñвоите братÑ, нито тиÑ, на които отивам да отмъÑÑ‚Ñ!ДÑволът:- Ти пак ще виждаш... Ðз ще ти дам други, много по-хубави очи!Момъкът мина още три Ñтъпала и Ñе вгледа надоле. ДÑволът му напомни:- Виж голите им кървави меÑа.- Боже мой! Та това е тъй Ñтранно; кога уÑпÑха да Ñе облекат толкоз хубаво! РвмеÑто кървави рани те Ñа обкичени Ñ Ñ‡ÑƒÐ´Ð½Ð¾ алени рози!През вÑеки три Ñтъпала ДÑволът взимаше ÑÐ²Ð¾Ñ Ð¼Ð°Ð»ÑŠÐº откуп. Ðо момъкът вървеше, той даваше Ñ Ð³Ð¾Ñ‚Ð¾Ð²Ð½Ð¾ÑÑ‚ вÑичко, Ñтига да Ñтигне там и да отмъÑти на Ñ‚Ð¸Ñ Ñ‚Ð»ÑŠÑти кнÑзе и принцове! Ето едно Ñтъпало, Ñамо още едно Ñтъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъÑти зарад братÑта Ñи!- Ðз Ñъм плебей по рождение и вÑички дрипльовци...- Млади момко, едно Ñтъпало още! Само още едно Ñтъпало, и ти ще отмъÑтиш. Ðо аз винаги за това Ñтъпало вземам двоен откуп: дай ми Ñърцето и паметта Ñи.Момъкът махна ръка:- Сърцето ли? Ðе! Това е много жеÑтоко!ДÑволът Ñе заÑÐ¼Ñ Ð³ÑŠÑ€Ð»ÐµÑто, авторитетно:- Ðз не Ñъм толкова жеÑток. Ðз ще ти дам в замÑна златно Ñърце и нова памет! Ðко не приемеш, ти никога нÑма да минеш туй Ñтъпало, никога нÑма да отмъÑтиш за братÑта Ñи - тиÑ, които имат лица като пÑÑък и Ñтенат по-зловещо от декемврийÑките виелици.Юношата погледна зелените иронични очи на ДÑвола:- Ðо аз ще бъда най-нещаÑтниÑÑ‚. Ти ми взимаш вÑичко човешко.
- Ðапротив - най-щаÑтливиÑÑ‚!... Ðо? СъглаÑен ли Ñи: Ñамо Ñърцето и паметта Ñи.Момъкът Ñе замиÑли, черна ÑÑнка легна на лицето му, по Ñбръчканото чело Ñе отрониха мътни капки пот, той гневно Ñви юмруци и процеди през зъби:- Да бъде! Вземи ги!...И като лÑтна бурÑ, гневен и Ñърдит, разветрил черни коÑи, той мина поÑледното Ñтъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна уÑмивка, очите му заблеÑÑ‚Ñха Ñ Ñ‚Ð¸Ñ…Ð° радоÑÑ‚ и юмруците му Ñе отпуÑнаха. Той погледна пируващите кнÑзе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше Ñивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един муÑкул не трепна по лицето му: то бе Ñветло, веÑело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, Ñтоновете бÑха вече химни.- Кой Ñи ти? - дрезгаво и лукаво го попита ДÑволът.- Ðз Ñъм принц по рождение и боговете ми Ñа братÑ! О, колко краÑива е земÑта и колко Ñа щаÑтливи хората!